Диего Веласкес

Диего Веласкес
(1599-1660)

Диего Веласкес
Диего Веласкес – снимка Уикипедия

Диего Родригес де Силва и Веласкес (Diego Rodriguez de Silva y Velazquez) е испански художник от XVII век в двора на крал Филип IV. Творчеството му достига връх в испанската живопис и се превръща в истинско явление е световното изкуство.

Роден е на 6 юни 1599 в Севиля. Той е първото дете на Хуан Родригес де Силва и Херонима Веласкес. Родителите му са благородници, но не са богати. Както повечето деца Диего Веласкес е изпратен да учи латински в манастирското училище, като желанието на родителите му е да се занимава с хуманитарни науки. Когато навършва 10-годишна възраст, започва да проявява дарбата си да рисува и баща му го завежда в студиото а известния испански художник Франсиско де Ерера. Предполага се, че от него той възприема техниката на рисуване с четки с дълги краища. Но тъй като между тях няма особено разбирателство, на следващата година Диего се премества в студиото на друг художник. Става чирак на Франсиско Пачеко, при когото остава до 1617 година. Изучава пропорцията и се включва в културния живот на Севиля. Пачеко е голям почитател на античността и отличен преподавател. При него Диего рисува много, като не използва предварителни скици, а рисува направо върху платното. По съвет на своя учител започва да изобразява природата, възпроизвеждайки я най-точно. Отделя внимание и на битовите теми (наречени „бодегонес“ на испански). Получава званието „майстор“. В дома на своя учител се запознава с единствената му дъщеря, Хуана Пачеко и през април 1618 година двамата се женят. Между 1619 и 1621 година им се раждат две дъщери.

По настояване на Пачеко Веласкес рисува портрет на известния поет Луис де Гонгора. Когато крал Филип IV заема престола, сменя всички придворни и узнавайки за талантливия художник от Севиля, го извиква в Мадрид. Веласкес пристига през есента на 1623. Рисува портрет на младия крал и става негов придворен художник. Получава просторно студио в едно от предградията на замъка. Но тематиката му рязко се ограничава. В продължение на много години той рисува само портрети, особено на краля и на децата му, и много пъти изобразява инфантата Маргарита. Освен придворните портрети художникът изобразява галерия от изображения на деятели на испанската култура – драматурга Лопе де Вега, Тирсо де Молина и Калдерон, поета Кеведо. Популярността му нараства изключително много, но наред с преклонението, идва и завистта. Академичните теоретици влизат в конфликт с младия севилски художник и настояват за провеждането на конкурс. С картината “Изгонването на маврите” получава най-голямата награда по това време – става пазител на царската хазна. През 1628 година в Испания пристига Рубенс и Диего започва работа в неговото ателие. Под негово влияние създава известната си картина “Бакхус”.

По препоръка на Рубенс през 1629 година кралят позволява на Веласкес да се присъедини към свитата на известния пълководец Амбросио Спинола и посещава Венеция, Ферара, Рим и Неапол. Копира картините на Тинторето, стенописите на Микеланджело, учи древна скулптура и се запознава с произведенията на съвременните художници. Пътуването му до Италия разширява неговите хоризонти и спомага за усъвършенстването на уменията му. След завръщането си е затрупан от работа и следващите години са най-плодотворните в творчеството му. Както и преди, портретите представляват преобладаващата част от творчеството му, но стават много по-разнообразни по композиция и предлагат нови художествени решения. Класическата композиция, усъвършенствания цвят и съчетанията, които използва, са изключително убедителни а времето си.

През 1630-1640 Диего Веласкес създава параден портрет на Филип, на граф Оливарес, на принц Балтазар, както и серия от портрети на джуджета и шутове. Девет години по-късно Веласкес отново отива в Италия,но този път като всепризнат майстор, а картините, които създава в Рим, го правят ще по-известен. Рисува портрета на своя ученик Хуан де Пареха, а след като го вижда, папа Инокентий Х му поръчва свой портрет (около 1650 година). Остротата на характеристиките, дълбоката психология и изключителното художествено майсторство на тази негова работа превръща произведението в едно от най-големите постижения в портретното изкуство. Но крал Филип се страхува да не изгуби Веласкес и му изпраща гневно писмо, за да го накара да се върне в Испания.

Издига художника на най-висшия държавен пост, назначавайки го за хофмаршал и му дава благороднически сан, който да се предава на потомците му. По този начин най-накрая Веласкес получава пълна независимост. След упорита работа създава картините “Венера и Купидон”, “Менините”, “Тъкачките”, “Меркурий и Аргус”, както и прекрасни портрети на втората жена на Филип IV, кралица Мариана Австрийска, на инфанта Маргарита и сестра й. Кариерата му достига най-високата си точка, когато кралят му присъжда най-високият орден на Испания – Кръста на Сантяго. По този начин човек на изкуството става рицар на един от най-старите рицарски ордени в Европа. За съжаление художникът вече е сериозно болен. През пролетта на 1660 година Веласкес се заема с подготовката на бракосъчетанието на инфанта Мария-Тереза с младия Луи XIV. По време на брачната церемония, на 6 август, Веласкес не се чувства добре и няколко часа по-късно умира.

Posted in Диего Веласкес | Leave a comment

Рафаело Санцио

Рафаело Санцио
(1483-1520)

Рафаело
Рафаело – снимка Уикипедия

Рафаело Санцио да Урбино (Raffaello Sanzio da Urbino), известен още като Рафаело Санти или Рафаело, е един от най-известните италиански майстори, художник и архитект от Флорентинската школа. Той твори през Високия Ренесанс (в края на XV век и първите години на XVI век) и се утвърждава наред с такива майстори като Микеланджело и Леонардо да Винчи.

Много от работите на Рафаело се намират в Апостолическия дворец във Ватикана, включително неговите стенописи, Стаи на Рафаело, смятани за централната и най-голяма творба в кариерата му. Също там се намира и най-известното му произведение, „Атинската школа“. Изкуството му привлича със своята хармония и въплъщава хуманистичните представи за прекрасното и съвършеното, характерни за епохата на Ренесанса.

Рафаело е роден на 6 април 1483 година в Урбино, в семейството на художника Джовани Санти. Неговите предци са от малкото градче Колбордоло, близо до Урбино. Бащата на Рафаело става първият му учител и го въвежда в света на съвременното изкуство, изграждайки у него вкус към прекрасното. Благодарение на контактите на своя баща, Рафаело се сближава с Балдасаре Кастилионе, Бернардо Довидзи, Пиетро Бембо, Федерико да Монтефелтро и Гуидобалдо.

През 1491 година умира майка му, а три години по-късно, и баща му. След като Рафаело остава сирак на 11-годишна възраст, грижите за него се поемат от чичо му, Фра Бартоломео. Но Рафаело е по-близък с чичо си по майчина линия, Симон Чиарла. Първоначално учи при придворният живописец Тимотео Вити, а през 1500 година отива в Перуджа и постъпва в ателието на известния умбрийски художник Пиетро Перуджино. Не без основание ранният период на творчеството на Рафаело се нарича „перуджиновски“, тъй като младият художник е силно зависим от своя учител и следва красивите линии и ритмичните движения.

В ранните творби на Рафаело присъстват елегантни форми и той създава хармонични пейзажи, които показват надареността на младия художник. След като напуска студиото на Перуджино, през 1504 година той отива във Флоренция. Там се запознава с работата на видни художници и изучава анатомия и перспектива. В картините му започва да се появява повече действие, но общата система на композицията му остава строго балансирана. Не толкова добре му се отдава многофигурната композиция с драматичен ефект.

През 1503 година Перуджино се премества във Флоренция, а на следващата година Рафаело го следва. Във Флоренция той се запознава с творчеството на Леонардо да Винчи, Микеланджело и Донатело. Тъй като рамките на умбрийската школа стават прекалено тесни за него, той търси нови творчески впечатления. Стилът му става по-раздвижен. Също през този период той получава поръчка от семейство Албицини и рисува за църквата „Сан Фрациско“ в Чита ди Кастело първата си значителна творба – “Обручение Богородично”, а след нея и „Мадоната на великия херцог” и с тях достойно завършва ранния период от своето творчество.

През 1507 година за кратко се връща в Умбрия, но получава покана от папа Юлий II при извършването на строителна работа в двореца във Ватикана. Докато участва в разкопките в Рим, майсторът се запознава отблизо с античните паметници. Именно тук Рафаело създава най-известното си произведение за официалната зала на Ватиканския дворец. В своята работа художникът е трябвало да съчетае изкуството с архитектурата, съчетавайки арките, прозорците и вратите със стенописите. При изпълнение на поръчката той проявява изключителните си умения и креативност. Съдържанието на самите ръкописи представлява възхвала на Католическата църква на Римския папа. В тях той изобразява идеала за свобода и земно щастие. С брилянтно въображение художникът представя реалното пространство, без да създава впечатление за оптична илюзия. В Рим неговият талант на портретист достига своята зрялост. Портретите на Рафаело придават най-характерните черти на персонажите.

Освен фрески в Рим, Рафаело прави и множество живописни картини и портрети, сред които “Дона Велата”, “Сикстинската мадона”, както и много картини с религиозни и мистични сюжети (“Св. Сесилия” , “Мадона Алба”, “Преображение Христово”). През 1513 година папа Юлий II умира и на престола се възкачва Лъв X. Използвайки неговото благоразположение, художникът става негов придворен художник, а с течение на времето и водеща фигура в културния живот на Рим.

През около 1515 година Рафаело посещава бенидиктиските монаси („черните монаси“) от един отдалечен манастир до Пиаченца. Те му поръчват да нарисува картината „Сикстинската мадона“, която той създава без никаква помощ. Произведението му се превръща в апотеоз на цялото му творчество и в едно от най-големите творения в света. Получава многочислени поръчки, които обаче той възлага на своите ученици и несъмнено това се отразява върху качеството. През последните пет години от живота си той се занимава предимно с архитектура и се увлича по изучаването на античните постройки в Рим.

Рафаело умира неочаквано на 37-ия си рожден ден в Рим. Погребан е в Пантеона.

Posted in Рафаело Санцио | Leave a comment

Петер Паул Рубенс

Петер Паул Рубенс
(1577-1640)

Рубенс
Рубенс – снимка Уикипедия

Петер Паул Рубенс (Peter Paul Rubens) е фламандски художник, основен представител на фламандската живописна школа от бароковия период. По време на своя живот той създава повече от три хиляди произведения.

Роден е на 28 юни 1577 година в Зиген, графство Насау-Диленбург (Германия), в семейството на юриста Ян Рубенс, който е женен за Мария Пейпелинкс. След смъртта на баща му през 1589 година заедно с майка си се преместват в Антверпен, където Рубенс получава хуманитарно образование, но наред с това и добро католическо възпитание. По-късно той ще се превърне в един от водещите католически контрареформатори в живописта.

Започва да се занимава с живопис в ранна детска възраст. Четиринадесетгодишен става чирак при художника Тобиас Верхахт, а след това учи и при маниеристите Адам ван Норт и Ото ван Вен. Основно копира работите на известни художници. През 1598 година Рубенс е приет в Гилдията на свети Лука.

През 1600-1608 година Рубенс живее в Италия, където посещава Венеция, Рим, Мантова и Генуа. Изучава произведенията на Микеланджело, венецианските майстори, братята Карачи и Караваджо. След завръщането си в Антверпен става главен придворен художник при Исабела Австрийска. Още в първите си произведения той се опитва да преработи впечатленията си от италианските майстори в духа на традиционната художествена традиция. Създадените от него религиозни композиции в бароков стил са изпълнени с драматизъм, бурни движения и цветови контрасти, но в същото време в тях се наблюдава жизнено утвърждаващия реализъм, характерен за по-късното творчество на художника.

По време на обучението и работата си в Италия Рубенс има много любовни увлечения с италиански актриси, но и връзки с проститутки. Първата му сериозна любовна история е с една римска аристократка, чието име остава неизвестно. Предполага се, че нейните родители са сложили край на тяхната история, тъй като не са искали дъщеря им да се омъжи за неизвестния художник, при това чужденец. 32-годишният Рубенс се жени за първи път за красивата 18-годишна Изабела Брант, дъщеря на изтъкнатия местен гражданин и хуманист Ян Брант. От брака им се раждат три деца, а по-късно осиновяват и двете деца на брата на Рубенс, осиротели след неговата смърт Изабела, по всяка вероятност, е била модел за Рубенсовите мадони. Тя умира на 35 годишна възраст, което силно опечалява нейния съпруг. Въпреки това обаче художникът започва любовна връзка с красивата Сюзън Фурман, която е била негов модел за прочутата му картина “Сламената шапка”. Връзката им продължава една година и приключва след като Сюзън се омъжва за друг.

Две години по-късно, 53-годишният Рубенс се жени за 16-годишната сестра на Сюзън, Елена. Тя се отличавала с ослепителна красота, и той обожава да я рисува. Елена се е отличавала с цветущо здраве и великолепно тяло. Изобразена е в много произведения на художника и е прототип на това, което се нарича “рубенсова жена.” Двамата се женят четири години след смъртта на Изабела и имат пет деца, последното от които е родено почти девет месеца след смъртта на художника.

В началото на своя творчески път Рубенс изпълнява редица официални портрети в духа на старите реалистични национални традиции (“Автопортрет с Изабела Брант,” 1609), отличаваща се с простота на композицията, внимателно пресъздаване на образа и детайлите на роклята. През 1612 -1920 години художникът навлиза в своята зрялост и се насочва към темите на древността и християнската митология, третирайки ги с изключителна смелост и свобода. Картините от този период се различават с многообразието на композицията и със своята колоритност. Рубенс достига изключително майсторство в предаването на най-фините нюанси на светлината, цветовете и рефлексите. Около1615 -1920 той получава широко признание и известност.

Съществено място в работата на Рубенс заема пейзажът. Използвайки техниките на “идеалния” европейския пейзаж, той го преработва в духа на националната пейзажна школа. Неговите пейзажи са пропити с чувството за силата на природата и с поезията на селския бит, отличаващи се със смели динамична игра на светлосенките, меките цветове и като че ли са общ образ на фламандската природа.

През 1626 година, след като е загубва съпругата си, Изабела Брант, Рубенс за известно време изоставя живописта и за известно време се заема с дипломатическа дейност. Особено активна е дипломатическата дейност на Рубенс между 1627 и 1630 година, когато той посещава Англия и Испания, и наред с дипломатическата си мисия, отново се запознава с творбите на Тициан и с работата на много испански майстори. Рубенс получава на два пъти рицарско звание – първо от испанския крал Филип IV (1624) и от английския крал Чарлз I (1630). През 1630 година започва нов период в творческия живот на художника – Рубенс работи дълго време в замъка Стен в Елевайт (Брабант). През 1635 година Рубенс купува замъка Стен, известният днес Рубенскастел), разположен в Земст, между Мехелен и Брюксел, където прекарва голяма част от времето си и рисува много. С голямо поетично вдъхновение Рубенс създава многобройни портрети на втората си съпруга Елен Фурман.

Рубенс умира от подагра на 30 май 1640 година в Антверпен. Погребан е в църквата Свети Яков.

Posted in Петер Паул Рубенс | Leave a comment

Бартоломе Естебан Мурильо

Бартоломе Естебан Мурильо
(1617-1682)

Мурильо
Мурильо – снимка Уикипедия

Бартоломе Естебан Мурильо (Bartolome Esteban Murillo) е един от най-известните испански художници, основен представител на Севилската школа и родоначалник на испанския реализъм от XVIII век/

Роден е вероятно в края на 1617, тъй като е кръстен на 1 януари 1618 в Севиля. Бартоломе е най-малкото от 14-те деца на бръснаря Гаспар Естебан Мурильо и съпругата му, Мария Перес, които живеят в един манастир. След като през 1627 година умира баща му, а след това и майка му, Бартоломе остава сирак. Грижите за момчето се поемат от по-голямата му сестра Ан от близките им роднини.

Бъдещият художник започва обучението си първоначално при Хуан де Кастильо и възприема неговия стил. След като се запознава с творчеството на Ван Дайк обаче, се убеждава в неадекватността на следвания модел на работа. В желанието си да се откъсне от този стил и да се усъвършенства, отива в Мадрид, където сънародникът му Диего Веласкес му дава възможност да учи и да копира в кралските дворци произведенията на Тициан, Рубенс, Ван Дайк и Рибера и да развива своята техника. За периода 1642-1645 не е известно нищо за живота на Мурильо. Когато през 1645 година се завръща в Севиля, той има много по-различен начин на работа. Получава голяма поръчка от францисканския манастир. Скоро след това започва да се радва на популярност сред сънародниците си. На 26 февруари същата година се жени за Беатрис Сотомайор-и-Кабрера. До 1663 година дейността на художника се развива много добре, но на 1 януари 1664 година съпругата му умира и смъртта й оказва силно влияние върху неговата работа. Две години след това работи за църквата „Санта Мария ла Бланка“. За известен период живее в манастира на капуцините, където приема да декорира цялата стена на олтара. През май същата година е приет в Братството на милосърдието.

През 1670 година Мурильо създава една от своите най-добри творби в цветово отношение – „Светото семейство със св. Елисавета и св. Йоан Кръстител“, с което започва най-успешният период в творчеството му. Четири години по-късно завършва осем големи картини, темата на които е християнското милосърдие. През 1675-1676 година рисува много картини за капуцинския манастир в Севиля, а след това и няколко картини за севилската болница . Мурильо започва работа по голяма картина за олтара в Кадис, но пада и е принуден да се върне в Севиля.

Мурильо умира на 3 април същата година, а последната му картина, е завършена от неговия ученик, Осорио. Погребан е в църквата Санта Круз.

Posted in Бартоломе Естебан Мурильо | Leave a comment

Антонис ван Дайк

Антонис ван Дайк
(1599-1641)

Ван Дайк
Ван Дайк – снимка Уикипедия

Антонис ван Дайк (Anthonis van Dyck) е известен фламандски художник, майстор на портрети, митологични и религиозни картини, гравюри, който твори в периода след разделянето на Нидерландия на Холандия и Фландрия. Той е известен със своите портрети на членове от кралското семейство – крал Чарлс I, кралица Хенриета, техните деца, както и на графа на Страфорд, Томас Уентуърти, на своята любовница, Маргарет Лемон и на редица благородници. Творчеството му определя пътя на фламандската живописна школа от втората половина на XVII век, поради което е наричан основател на Английската живописна школа.

Ван Дайк създава около 900 картини, което е огромен брой, имайки предвид, че неговата творческа дейност е продължила само около двадесет години. Той оставя значително наследство, не само защото работи бързо, но и защото използва многобройни сътрудници, художници от Фландрия и Англия, който са работели по задните планове и детайлите.

Творчеството му оказва голямо влияние върху развитието на английската и европейската портретна живопис. Ван Дайк основава Английската портретна школа, чиято традиция се съхранява в изкуството в продължение на векове. Неговите портрети изобразяват хора от различни съсловия и са с различна интелигентност и темперамент. Привърженик на традициите на фламандския реализъм, той създава официалния параден портрет, в това число аристократичния портрет, който представя благородния, изтънчен и изискан човек, но също така се явява създател на интелектуалния портрет.

Антонис Ван Дайк е роден 22 март 1599 година в Антверпен. Той е седмотo дете на заможния търговец на платове Франс Ван Дайк, който е приятел на много художници в Антверпен. През 1609 година на 10-годишна възраст Антонис е изпратен в студиото на известния художник Хендрик ван Бален (1574/75-1632), който рисува картини на митологични теми. Шест години по-късно Ван Дайк открива свое собствено студио. Към ранните му работи се отнася неговия автопортрет (около 1615, Виена), отличаващ се с грация и елегантност. През 1618-1620 създава цикъл от 13 табла, изобразяващи Христос и апостолите Св. Симон (около 1618, Лондон, частна колекция) и Св. Матей (около 1618, Лондон, частна колекция). През 1618 Ван Дайк е приет в гилдията на художниците Св. Лука. Той има собствено студио, но същевременно работи и като асистент на Рубенс. През периода 1618-1620 Ван Дайк създава произведения на религиозни теми.

Антонис Ван Дайк дължи славата си на портретите, които рисува, въпреки че в йерархията на жанровете на европейската живопис той заема ниска позиция. Във Фландрия обаче по това време портретното изкуство има утвърдена традиция. Ван Дайк е автор на стотици портрети, няколко автопортрети, е един от основателите на парадния портрет от XVII век. В портретите на своите съвременници той показва техния интелектуален и емоционален свят, духовният живот и техния характер. В ранните си портрети той изобразява заможните граждани, художниците и техните семейства и именно по този начин се поставя началото на изобразяването на семейства и двойки, което получава широко разпространение в Холандия през XVI век.

През 1920 година по инициатива на кралския маршал Томас Харуърд, Ван Дайк е бил поканен в Англия, за да стане придворен художник. Тук той се запознава с великите произведения на Възраждането. Често рисува портрети на граф Ерендел (1585-1646) и на членовете на неговото семейство. След като прекара близо година в Англия, предприема пътуване до Италия. Междувременно минава през Антверпен, където рисува портрет на съпругата на Рубенс, Изабела Бранд (около 1621, Вашингтон, Националната художествена галерия). През периода 1621-1627 Ван Дайк остава в Италия и изучава произведенията на италианското изкуство. Възхищава се от творбите на Тициан, Тинторето и Веронезе и прави много скици на пейзажи, на известни художници, които стават съставна част на неговия Италиански албум (Лондон, Британски музей). Когато пристига в Италия, първоначално се установява в Генуа, след което живее в Рим, Мантова, Венеция, Торино и Флоренция, като продължава да рисува портрети.

През 1624 година Ван Дайк получава покана от вицекраля на Сицилия да посети Палермо, където рисува портрет на вицекраля Емануил-Филиберт Савойски (1624), както и голямата олтарна картина за палермитанската църква Оратория дел Росарио Мадона (1624-1627) – най-голямата поръчка, която Ван Дайк получава от църква през италианския си период.

Връщайки се в Генуа, Ван Дайк вече е известен художник, модерен портретист, който създава прекрасни произведения – сложни композиции, на които представя малко по-романтично величествения свят на аристокрацията. Изобразява личностите с техните великолепни костюми, в цял ръст, на фона на разкошни дворци, открити тераси, величествени пейзажи, което им придава горди пози и ефектни жестове. Всичко това придава още по-голяма значимост на образите. През 1627 година Ван Дайк се връща в Антверпен, където остава до 1632, когато след смъртта на баща си получава наследство.

Популярността, която има, му дава да получи поръчки за големи олтарни картини, сред които тези на църквите в Антверпен, Гент, Кутртре, Мелех, както рисува и много портрети и картини на митологични теми. За църквата на йезуитите Ван Дайк рисува голямата олтарна картина «Видението на Св. Августин» (1628, Антверпен, църквата на Св. Августин.), за параклиса антверпенската йезуитска църква – «Дева Мария и младенеца Исус със Св. Розалия, Петър и Павел» (1629, Виена), за църквата на доминиканците – «Разпятието със Св. Доминик и Св. Екатерина от Сиена» (1629, Антверпен). Създава и редица по-малки по размер картини на религиозна тематика.

Сред портретите на художника от този период преобладават изображенияа на управляващите кръгове, благородническите семейства, духовенството и художниците. С голяма любов Ван Дайк изобразява детайлите на костюмите и украшенията, като живописта му все още е много свободна и динамична, така че може добре да предаде изпълнения с живот вътрешен свят на лицата, които рисува.

От 1626 до 1633 Ван Дайк създава галерия от графични портрети на видни свои съвременници, която получава наименованието „Иконография“ и е издадена през 1632 година в Антверпен. Портретите са разделени в три групи: монарси и генерали (16 портрети), държавници и философи (12 портрети), художници и колекционери (52 портрети).

През 1632 по покана на крал Чарлз I (1625-1649), когото Рубенс наричал “най-големият любител на живописта сред всички владетели”, Ван Дайк заминава за Англия. Назначен е за “главен художник в услуга на техни величества”, пост, който му дава благородническа титла. Две години по-късно посещава Антверпен, а след това Брюксел, където рисува портрети на благородници. На 18 октомври 1634 гилдията Св. Лука в Антверпен признава Ван Дайк за най-добрия сред фламандските художници. Получава най-високото отличие и е избран за почетен декан. Името му е вписано с главни букви в списъка на членовете на гилдията. Скоро след това се завръща в Англия, където прекарва следващите петнадесет години.

През този период доминиращ жанр в живописта в Англия е портретната живопис и работата на Ван Дайк се превръща в значимо събитие. Негови основни клиенти стават кралят и неговото семейство, както и много млади британски аристократи. Към края на 30-те години създава превъзходни портрети на мъже, като успява да представи отлично техните психологически характеристики. През 1639 се жени за Мария Рутвен, която е придворна дама на кралицата две години по-късно се ражда дъщеря им Юстиниана. Но същата година здравето на художника се влошава и след боледуване на 9 декември 1641 той умира.

Ван Дайк e погребан е катедралата Сейнт Пол в Лондон.

Posted in Антонис ван Дайк | Leave a comment

Едвард Мунк

Едвард Мунк
(1863- 1944)

Едвард Мунк
Едвард Мунк

Едвард Мунк (Edvard Munch) е норвежки живописец и график, който живее и твори през периода между символизма и експресионизма. Силно изразителният начин, по който представя страданието, повлиява на развитието на немския експресионизъм от ранния XX век, поради което Мунк е считан за основател на експресионизма в живописта. Неговите произведения получават широка известност през 1890 година и служат за вдъхновение на много млади творци.

Роден е на 12 декември 1863 година в Одалсбрук, Норвегия. Едвард Мунк е второто от петте деца на военния лекар Кристиан Мунк, брат на известният историк П. А. Мунк. Когато момчето навършва пет години, майка му се разболява от туберкулоза и умира, а след това същата участ сполетява и 15-годишната му сестра, Софи, към която Едвард е силно привързан.

Бъдещият художник израства в норвежката столица, като баща му се грижи той да получи добро образование. През 1879 година Едвард Мунк постъпва във висшето техническо училище в Осло, но скоро след това се премества в Държавната академия за изкуства и занаяти. Посещава курсове по рисуване в Кралската школа по рисуване и е силно повлиян от видния норвежки художник Кристиан Крог. Посещава последната изложба на експресионистите (1885), а на следващата година завършва “Болното дете”. Картината представлява портрет на сестра му Софи, чрез който Едвард предава личния си болезнен опит от преживяното. Картината е неговият пръв сериозен творчески успех, въпреки негативното отношение на критиката. Именно с нея художникът скъсва връзката си с реализма и с традициите на Крог.

Ранните творби на Мунк са основани на френския реализъм. През 1889 година той рисува портрет на лидера на столичния бохемски живот, Ханс Йегер. Изобразяването на радикалния анархист се превръща в повратна точка в живота на норвежкия експресионист, както и в източник за вътрешно вдъхновение за него. През есента на 1889 той представя своя изложба в столицата и получава държавна стипендия. Благодарение на нея се връща във Франция. Първоначално живее в Париж, а след това в Сен Клу. В продължение на четири месеца взема уроци по рисуване при Леон Бон, но от по-голяма полза се оказва изучаването на старите и съвременните майстори на живописта.

Работата му по цикъла картини, наречен „Фриц на живота – поема за любовта, живота и смъртта“, който включва негови работи, обединяващи темите за любовта, женствеността, страха, отчаянието и смъртта е свързана с началото на 90-те години. През есента на 1892 година Едвард Мунк представя картините си от своя престой във Франция, след което е поканен да представи работата си и в Берлин. В Германия участва в изложба с местните художници и това му донася огромен, но скандален успех. Славата, която получава, го задържа в Германия. Влиза в обществото на писатели, художници и интелектуалци, сред които има и много представители от скандинавските страни.

Лятото на 1899 година семейството му наема малка къща в Осгордстранде, на брега на Ослофиорд . По-късно Едвард Мунк си купува самостоятелна къща в същия град и през следващите двадесет години прекарва в нея почти всяко лято. Успехът му обаче е съпроводен от лични конфликти. Известна е връзката ма Мунк с една млада и богата норвежка, която в продължение на четири години е била влюбена в него и е искала да се оженят. Но връзката им завършва трагично и в края на 1908 година той получава психическо разстройство. Истинският проблем на Едвард е бил алкохолът, а към него трябва да се добави и общата му психическа нестабилност. Не може да се отрече, че и спомените от драматично завършилата му любовна история, продължавали да го измъчват. Приет е в психиатрична клиника, където прекарва около половин година. През този период продължава да рисува. През следващата година се наблюдават промени в стила му – той става много груб и рязък. В късните му картини изобилстват ярките контрастни цветове.

От 1909 година до смъртта си Мунк живее в Норвегия. Проявява интерес към работническото движение, но въпреки това продължава да рисува. Купува имот в предградието Екели, където живее в изолация, заобиколен единствено от своите картини. Твори усилено и участва в международни изложби. Изработва графики и литографски портрети.

През 1920 година Мунк развива очно заболяване и поради тази причина почти спира да рисува. Страда от маниакално-депресивна психоза. През последното десетилетие от неговия живот творчеството му получава изключително признание и в повечето големи европейски градове се провеждат изложби с неговите творби. През 1933 година става кавалер на Големия кръст на Ордена на Свети Олаф.

Едвард Мунк умира на 23 януари 1944 година в Осло.

Posted in Едвард Мунк | Leave a comment

Василий Кандински

Василий Кандински
(1866-1944)

Василий Кандински
Василий Кандински – снимка Уикипедия

Василий Василевич Кандински (Василий Кандинский) е руски художник и график, който заедно с Пийт Мондриан и Казимир Малевич е смятан за един от основоположниците и теоретиците на абстрактното изкуство на XX век. Автор е на изразителни и динамични композиции, изградени на базата на цветни петна, точки, начупени линии и отделни символи. И ако се приеме, че главното в изкуството е неговата вътрешна същност и духовното съдържание, Кандински смята, че най-добрият начин за постигане на неговото психофизично въздействие е чрез чистата цветова хармония. През периода 1907-1914 и след 1921 година художникът живее в чужбина.

Кандински е роден на 22 ноември (4 декември) 1866 година в Москва. Произхожда от семейството на търговци. Тъй като семейството му пътува много, през детските си години има възможност да посети редица руски градове и много европейски страни. През 1871 година Василий се установява в Одеса. По време на ученическите си години се занимава с музика и живопис. Завършва гимназия (1876-1885), а през 1885-1893 (с прекъсване през 1889-1891) завършва право в Московския университет. През 1889 година участва в етнографска експедиция в провинцията във Вологда, по време на която се запознава с древната руска иконография и народното творчество. Под влияние на впечатленията си от експедицията, както и от посещенията си на френските изложби в Москва (1896), където остава потресен от творчеството на Клод Моне, решава да се занимава с изкуство.

Около 1895 година Василий Кандински изоставя професията на университетски преподавател и изцяло се посвещава на изкуството. Установява се в Мюнхен (1897) и под ръководството на Франц фон Щук започва заниманията си в местната Академия за изящни изкуства. В началото на 1900 започва пътуванията си в Европа и в Северна Африка. Връща се в Русия, но през 1902 решава да се установи за постоянно в Мюнхен. Шест години по-късно отива в Мурнау на Баварските острови.

Кандински създава първото си абстрактно произведение през 1910 година. В същото време отделя голямо внимание на гравюрата на дърво. Участва в много руски и европейски изложения. Завършва трактата си „За духовното в изкуството“, който през 1911 година е публикуван на немски език. След Октомврийската революция взема активно участие в обществения живот. Става член на художествената колегия на Отдела по изобразително изкуство и председател на Общоруската комисия по закупките към музейното бюро за изобразителните изкуства към народния комитет на просветата. През 1919-1921 година завежда Московския музей за живописна култура и преподава в университета. Като художник-теоретик той разработва програма за дейността на Института за художествена култура, където е ръководител на секцията за монументално изкуство.

През януари 1921 Василий Кандински напуска института поради вътрешни разногласия. Скоро е избран за заместник-председател на новосъздадената руска Академия на художествените науки, която става ръководител и на физико-психологическото отделение. Междувременно в печата редовно се появяват негови статии и теоретични разработки. През декември 1921 е командирован в Берлин, за да създаде филиал на Академията за установяване на културни връзки с други страни.

През 1922 година Кандински е поканен да преподава в школата на “Баухаус”. Художникът успява да завоюва световно признание и негови изложби се провеждат в много музеи и галерии в Европа и Съединените щати. След като нацистите затворят “Баухаус” (1932) той се премества в Берлин, а в края на 1933 се установява в Ньой-сюр-Сен, предградие на Париж, където живее до смъртта си. Получава френско гражданство през 1939 година.

Изразително-органичния стил на Кандински се трансформира в 1920-1930-те години, когато широкото използване на правилни геометрични елементи все по-подреден характер.
Неговите творби са били включени от нацистите в изложбата “Дегенеративно изкуство” (Мюнхен, 1937), но част от творбите му са били унищожени. Първите месеци от нацистката окупация, художникът, прекарва в Пиренеите. Той отказва да емигрира в Съединение щати и през август 1940 се връща в Париж. Четири години по-късно решава да създаде комедийния филм-балет, използвайки музиката на Ф. А. Хартман. През ноември-декември 1944 се състои последната му частна изложба в Париж.

Василий Кандински умира на 13 декември същата година в Ньой сюр Сен, Франция.

Posted in Василий Кандински | Leave a comment

Алфред Сисле

Алфред Сисле
(1839-1899)

Алфред Сисле
Алфред Сисле – снимка Уикипедия

Алфред Сисле (Alfred Sisley), (1839-1899) е френски живописец-пейзажист. Неговото име обикновено се свързва с френския импресионизъм, въпреки че в действителност Сисле е бил англичанин. През целия си живот посещава родината си само три пъти. Най-голямо влияние върху творчеството на Сисле оказват художниците Джоузеф Търнър, Джон Констабъл и Ричард Парк Бонингтън, Камий Коро и Гюстав Курбе. През целия си живот художникът се чувства свързан с творчеството на Коро и нарича себе си негов наследник.

Роден е на 30 октомври 1839 година в Париж и е четвъртото (и последното) дете в семейството на англичаните от средната класа, братовчедите Уилям Сисле и Фелиция Сел. Родителите му произхождат от стар търговски род, традиционно свързан с Франция. Дядото на Алфред Сисле превозвал френски стоки от Париж в Англия и бил женен за французойка. През 1830 година Уилям Сисле окончателно се установява във Франция. Той е бил търговец на изкуствени цветя, който първоначално работел като управител на складовете на една компания, но по-късно започнал собствен бизнес.

Когато навършва Сисле 18 години, родителите му го изпращат в Лондон, за да получи търговско образование, но младежът се ориентира към живописта. През този период (1857-1862) вместо да се посвети на обучението си, той прекарва по-голямата част от времето си в посещение на музеите. Решението да стане художник не се харесва на баща му, но въпреки това след завръщането си в Париж през 1962, постъпва в школата на Шарл Глейр. В негово лице намира много внимателен и компетентен преподавател, който обаче според Алфред, притежава един голям недостатък – Глейр е бил голям привърженик на академичното изкуство. В неговото студио младежът се запознава с Моне, Реноар и Базил. През 1863 година и четиримата напускат Глейр и създават кръга на импресионистите.

В ранното си творчество Сисле рисува предимно пейзажи – крайградските гори и селски улици. През 1866 година две от неговите работи са изложени в Салона, но общата атмосфера там не го удовлетворява. Само няколко месеца по-късно, заедно със своите единомишленици, организират опозиционния Салон на независимите, където публиката можела да види отхвърлените от официалния Салон произведения.

През този период настъпват съществени промени и в личния живот на Сисле. В средата а 60-те години започва любовната му връзка с Мари Йожени Лекуезек. През 1867 година се ражда синът им Пиер, а през 1869 – дъщеря им Жана. Бащата на художника е много ядосан заради начина на живот на своя син и му спира издръжката.

На следващата година започва войната с Прусия. Приятелите на Сисле се разпръскват и кръгът на импресионистите временно се разпада. За самия Сисле обаче войната се оказва катастрофална – с разоряването на баща му, той губи всяка надежда за наследство. Настъплението на пруските войски го принуждават да напусне Париж, оставяйки цялото си имущество, включително и картините си. Известно е, че преди войната е успял да продаде само седемнадесет свои произведения.

След войната Алфред Сисле и семейството му се установяват във Воазен, западно от Париж. С този град е свързан зрелият период от творчеството на художника, през който той работи неуморно. През лятото на 1974 посещава Англия и там създава някои от своите великолепни произведения. След като се връща, се установява в Марли. Участва активно в художествения живот. Той става един от главните организатори на изложбата на импресионистите през 1874 година. На нея представя шест свои произведения, но не успява да привлече вниманието на критиците, които се интересуват основно от Мане и Писаро. И тъй като картините били основният източник на доходи за Сисле, но никой не ги купувал, неговото финансово състояние се влошавало все повече. През 1879 година загубва баща си. Трагичното събитие слага своя отпечатък върху неговото творчество и картините му стават по-мрачни в сравнение с периода от Марли.

От 1880 година до смъртта си Алфред Сисле живее в Море сюр Лоан, където уморен от борбата за успех, Сисле се самообрича на изгнание. Среща сериозно затруднение да остане близо до преуспяващите си приятели и е особено ревнив към славата на най-близкия си приятел, Моне. Изпада в дълбока депресия. Престава да участва в изложбите на импресионистите.

През последните години от живота си (1897-1899) Сисле страда от болезнен ревматизъм и състоянието му се влошава все повече. След като прекарва заедно със семейството си три месеца в Корнуол и на южния бряг на Уелс, сключва официален брак с Йожени и става законен баща на децата си. Но през 1898 съпругата му се разболява от рак на гърлото. Болестта й протича мъчително, което принуждава Сисле да остави живописта и да се грижи за нея. След погребението на съпругата си той кани Моне в своя дом и се обръща към него с молба да поеме грижите за Пиер и Жана.

Алфред Сисле умира една седмица по-късо, на 29 януари 1899 година, в Море сюр Лоан, близо до Фонтенбло.

Posted in Алфред Сисле | Leave a comment

Камий Писаро

Камий Писаро
(1830-1903)

Камий Писаро
Камий Писаро – снимка Уикипедия

Камий Жакоб Писаро (Jacob Camille Pissarro) е френски живописец, един от най-значимите представители на импресионизма. Въпреки че не е основател на течението, той е един от създателите на неговите основни принципи и похвати. За известен период в творчеството му се наблюдава увлечение по поантилизма, но след 1890 се връща към импресионизма.

Роден е на 10 юли 1831 година в пристанищния град Шарлот Амали на остров Сен Тома, Вирджинските острови, в семейството на търговеца Абрам Писаро и доминиканката Рашел. Баща му е бил търговец и е собственик на железарски магазин. След като семейството му се премества в Париж, Камий Писаро е изпратен да учи в лицея “Савари” в Паси (1841). Момчето проявява голям интерес към рисуването. Неговият учител, художникът Огюст Савари, е първият, който забелязва таланта му и му препоръчва да продължи да се развива в областта на изкуството.

На 17-годишна възраст Камий се връща на остров Свети Тома. Баща му обаче не разбира истинското призвание и го назначава на работа в своя магазин. В продължение на пет години младежът се опитва да съчетава търговската дейност с рисуването. Но в началото на 50-те години Камий се сприятелява с датския художник Фриц Мелби, който макар и по-голям от него само с няколко години, има отлични умения в живописта. Мелби веднага оценява таланта на Писаро и под негово влияние, той оставя омразната му търговия и през 1852 двамата заминават за Венецуела.

Две години по-късно Камий се завръща в родния си дом. През 1855 отново заминава за Франция, като този път се установява там за постоянно. Постъпва в Академията за изящни изкуства, което му помага да придобие редица професионални умения. Преди всичко обаче той работи самостоятелно и продължава да рисува много. Особено силно го привличат пейзажите. Негов идол става Коро, но в произведенията му от този период се чувства силното влияние на Курбе и Моне. През 1860 неговите пейзажи са изложени няколко пъти в Салона. Преодолявайки влиянието на Курбе, Камий развива свой собствен стил. Но тъй като картините му не се продават, той изпада в голяма нищета. В момент а отчаяние стига дори до мисълта да изостави завинаги живописта.

По време на Френско-пруската война Писаро заминава за Лондон, където заедно с Моне, рисуват пейзажи. В същото време домът му е ограбен от пруските войници и повечето от картините му са унищожени. След като се завръща в Париж, продължава да живее в бедност, тъй като положението в страната не се е променило. Той става покровител на един млад художник от Екс-ан-Прованс, Пол Сезан, заедно с когото работи в Понтоаз и споделя своя опит в работата с цветовете. Според него именно това е уникалното изобразително средство, с чиято помощ може да се предаде формата и същността на даден предмет. Неговите пейзажи не са блестящи и артистични както тези на Моне, но се отличават със своята спонтанност и с реалистичното възприятие на природата.

В композициите си Камий Писаро използва много рядко фрагментната „случайност“, като предпочита по-пълната завършеност. Както на всички импресионисти, му харесва да рисува града, който го пленява с безкрайното си движение и играта на светлините. Художникът възприема града като жив, неспокоен организъм, който се променя според сезона, осветлението и т.н. Така например в тридесет от своите картини той изобразява булеварда Монмартър така, както се вижда от един и същи прозорец. През 1869 и 1870 Писаро работи с Клод Моне и Реноар. Към края на 80-те за известно време се увлича дивизионизма, но в него остава стремежът да предава вярно и точно това, което вижда, затова се връща към предишния си метод. Неговото желание за автентичност обяснява интереса му към човека.

През 1859 година Камий се влюбва в домашната прислужница Жюли Вали. През периода между 1863 и 1884 година им се раждат седем деца, но двамата се женят едва през 1870. Петима от техните синове стават художници.

Писаро прекарва целия си живот в бедност и среща сериозни трудности за изхранването на семейството си. Дюран-Рюел, най-големият поддръжник на импресионистите, купува много от неговите картини. Той е един от малцината, който му оказва морална и материална подкрепа – осигурява му участие в изложби, дава му аванси и има важна роля за популяризирането на неговите картини. Повечето от съвременниците на Писаро са считали творчеството му за грубовато и прекалено просто, а сюжетите му – за светски и рутинни. Обвинявали са го, че не се е опитвал да възвиси изкуството над обикновеното съществуване.

Камий Писаро умира на 13 ноември 1903 година в Париж.

Posted in Камий Писаро | Leave a comment

Пиер-Огюст Реноар

Пиер-Огюст Реноар
(1841-1919)

Реноар
Реноар – снимка Уикипедия

Пиер-Огюст Реноар (Pierre-Auguste Renoir) е Френски художник, график и скулптор, един от основните представители на импресионизма. Известен е предимно като майстор на светски портрети, не лишени от сантименталност. Той е първият импресионист, който печели успех сред състоятелните парижани. Върху неговото творчество са оказали влияние Дьолакроа, Курбе, Мане и Коро.

Роден е на 25 февруари 1841 година в Лимонж, в централната част на Франция. Той е шестото дете на бедния шивач Леонард Реноар и съпругата му Маргарита Марле. През 1844 семейство Реноар се премества в Париж и Огюст постъпва в църковния хор на катедралата Сен-Есташ. Заради забележителния му глас ръководителят на хора, Шарл Гуно, се опитва да убеди родителите му да го насочат към музиката, но момчето избира училището по живопис. Печели си репутацията на жизнерадостно, но сериозно дете, което притежава художествени умения и рисува много.

През 1860 година Реноар става копировач в Лувъра, а две години по-късно се обучава по рисуване при Шарл Глейр. Запознава се с Моне, Сисле, Базил, Писаро и Сезан. Първата му изложена картина е „Танцуващата Есмералда“ (1864), но признанието идва по-късно, след Първата изложба на импресионистите (1874). За разлика от картините на Моне в пейзажите на Реноар винаги присъстват човешки фигури. Използваните от него цветове са все по-светли, стилът му – по-свободен. Творбите му са изпълнени с цветни петна и неясни силуети.

Неговият импресионистичен период започва през около 1875 година, когато се ориентира към сцени от живота на парижките предградия, ресторанти и забави. Въпреки че през този период в известна степен наподобява Мане и Моне, се отличава значително от тях. Интересувайки се от това, което му е близко, Реноар изобразява съвременния живот, без да отделя внимание на исторически и митологични сюжети. Представяйки действителността, променя това, което намира за неподходящо. Самият той никога не се е считал за импресионист и решително е отхвърлял основния принцип на Моне за необходимостта от точно възпроизвеждане на природата. Той не отразява действителността такава, каквато е, а използва от нея само това, което му е нужно, заявявайки, че от природата не можем да се научим на изкуство.

За ранните портрети на Реноар е характерно, че той не изолира своя модел от заобикалящата го среда, а чрез хармоничен баланс представя човека като част от света. На Третата изложба на импресионистите той представя двадесет и две свои работи, сред които и портрета на френската актриса от театъра „Комеди Франсез“, Жана Самари. Двамата се запознават през 1876 година в дома на писателя Алфонс Доде. Смята се, че Реноар създава този портрет на актрисата през онзи щастлив период, когато рисува, вдъхновен от модела, без да бъде ограничаван да се съобразява с вкусовете на свой клиент. По природа Реноар е бил жизнерадостен и твърде емоционален, така че трудно се подчинявал на строга дисциплина.

През 1865 година у дома на своя приятел, художникът Жул Льо Кьор, Огюст се запознава с 16-годишната Лиза Трео, с която скоро започват връзка и тя става неговия предпочитан модел. През 1872 година Лиза оставя Реноар и се омъжва за друг.

Творческата кариера на художника е прекъсната през 1870-1871 година, тъй като по време на Френско-пруската война влиза в армията.
Назначен е в десети полк на леката кавалерия в Бордо, но при първа възможност се връща в Париж. Благодарение на приятеля си Дюран-Рюел, който купува много от картините му, Реноар успява да закупи голямо студио. През 1873 година участва в Салона на отхвърлените, а на следващата година участва в Първата изложба на импресионистите. Голямo влияние върху творчеството му оказват неговите пътувания. През 1879 година, а след това през 1882 той посещава Северна Африка, след това Гърнси (1880), а 1881-1882 – Италия. Според Реноар живописта се усвоява в музеите и благодарение на своите посещения в редица музеи в Лондон, Холандия, Испания и Германия, успява да усъвършенства техниката си. Постепенно се връща към конкретните предметни изображения и сцените от градския живот, пейзажите и женските образи.

Жени се за Алина Реноар, с която се е запознал десет години по-рано, когато тя е била 21-годишна. Двамата вече имали син, Пиер, роден през 1885. След сватбата им се раждат още двама сина — Жан (1894) и Клод, известен като “Коко” (1901), който става един от най-популярните модели на баща си. През този период Реноар постигна слава и успех и е обявен за един от водещите художници на Франция и получава званието кавалер на Ордена на Почетния легион.

Но личното щастие и професионалният успех на художника са помрачени, тъй като през около 1892 година той се разболява от ревматоиден артрит. С течение на времето движенията се превръщат в проблем за него. Поради ревматизма на Реноар се налага семейството да напусне Париж, премествайки се в Кан сюр Мер, Прованс, имението «Колет» (1903). След паралитичен пристъп през 1912 година Реноар е прикован на инвалидна количка. Въпреки това продължава да рисува с четка, която болногледачката поставяла между пръстите му.

Реноар умира на 3 декември 1919 година в Кан сюр Мер.

Posted in Пиер-Огюст Реноар | Leave a comment